Истории от леда: Част първа – Paso Marconi

14.04.2017
02:15ч
Мило дневниче…
Тая работа тотално си еба капаците.
Кирил от около 40 минути е припаднал в чувала си. Прегърнал е едно шише с вряла вода и се възстановява от хипотермия. Не сме спирали от 15 часа и половина. Последните 7-8 от които бяха адски…
Вече изядох своя дял от вечерята и се надявам тоя дъртия да се събуди по някое време и да яде, за да предотврати бруталния “махмурлук” на сутринта. Нямаме илюзии за ранно тръгване утре. Трябва да възстановим.
През деня изядохме по около 2500kCal храна, а изхарчихме поне по 10000 и отгоре. Нищо чудно, че треперим като листа…

Денят ни започна с вдигането на слънцето и елементарен заход до ледника. За около 2ч стигнахме до морената на долния ледник под Paso Marconi, след това пресякохме каменно-пясъчните наноси по него и прехвърлихме багажа в шейната.

Ледника пред нас изглеждаше отворен, но лишен от сняг. Терена не беше твърде стръмен и виждахме логичната линия на напредък към бариерата от сераци под Paso Marconi.
Обвързахме се и започнахме да теглим шейната, лавирайки между големи разломи и малки цепнатини. Мислехме, че движим в средната и най-гладка част на ледника, но се оказа, че сме се отклонили надясно и се набиваме в много нацепен терен.
Осигурихме шейната, направихме един бърз разузнавателен заход, набелязахме правилния маршрут и продължихме по него.

В късния следобед стигнахме под бариерата от сераци – дълъг няколкостотин метра скален венец разделяше на две през средата полета от застрашително надвиснали и ужасно разцепени сераци. Отломките им се изтичаха надолу по склона точно там, откъдето трябваше да се прехвърлим на жълтия скален масив, който – знаехме по предварителна информация – ще ни отведе до Маркони. Комбинацията от отворения ледник, тоталната липса на сняг около бергшрунда, надвесените сераци и естествената фуния, която терена образуваше на това място гарантираха, че изкачването ни до пасо Маркони няма да е никак лесно.
Вече цял ден наблюдавяхме сераците. От момента, в който ги огря слънцето, започнаха периодично да се отцепват и падат по няколко тона лед. Ледопадите обаче бяха малки и изминаваха едва няколко десетки метра, преди да се излеят в някоя зейнала цепнатина. Предполагаемия ни маршрут изглеждаше относително незасегнат.

Достигнахме бергшрунда и изследвахме пътя си напред. Инфото ни, че до Маркони може да се стигне “по маратонки” колосално се различаваше от салатата от гол лед, запълнени с отломки цепнатини и зейналия с огромна паст бергшрунд. Вече се убеждавахме и от първо лице, че лятото и есента по леда бяха колосално различни зверове. Информация едва на една година нямаше никаква стойност, а основния ни източник за цялото ледено поле беше отпреди 14…shit.

Намерих сравнително човешко минаване от бергшрунда на скалата – имах къде да бия и клинове даже – и настоявах да се прехвърлим там. С оглед скорост, обаче, Кирил искаше да проверим технически по-лесен маршрут по-високо.

Вече бяхме изградили площадка на цеви. Понеже движа по-бързо, а и бях по-малко уморен, оставих Киро при шейната и се качих до предполагаемия ни маршрут.
Той щеше да преодолее около 70-80м денивелация, да завие точно под сераците и да премине през най-полегатата част на ледника, докато излезне точно под пасо Маркони. Цепнатините бяха запълнени от отломки и имаше надеждни “мостове” през тях, а в горната част цепки липсваха. Огледах набързо, снимах, за да покажа на Киро и хукнах пак надолу.

Слънцето се беше скрило зад склоновете на Cordon Marconi и лавините като че бяха спрели, но ме побиваха тръпки от това място. Непрестанната изложеност на проклетите сераци, твърде голямото участие на фактора “късмет” и дразнещо бавното ни движение по склона с шейната ми бъркаха в здравето. Общо взето, почвах да боядисвам гащите в бледи тонове на бежавото – да има основа, нали…

Слизайки към Кирил си представях как точно в тоя момент се изсипват няколко тона лед зад мен и помитат склона, Кирил и всичкото оборудване… Имах маршрут за изтегляне по ръба между два разлома надолу и вляво от мен, ако станеше нещо. Продължих нащрек. Знаех, че и Кирил е на тръни през цялото време.

Точно преди да подмина аварийния си маршрут и да навляза в зоната, потенциално под влиянието на ледопада, някакво странно чувство ме накара да хвърля един поглед назад.
В този момент се случиха две неща. Кирил извика с цяло гърло “БЯГАЙ!!!”…и няколко тона лед тръгнаха с грохот надолу по склона.
Светкавично осъзнах истинския корен на думата “серак” и нейната кафява етимология. Вече бях преполовил пътя до “безопасната” ми зона по аварийния маршрут. Когато потока от лед ме подмина, бях далеч встрани, но няколко блока с размер на трабант ускоряваха към Кирил. А той беше вързан на площадката…

Следва продължение…

Хареса ли ви историята? Или може би експедицията ни ви вдъхновява?
Ние вече активно се подготвяме за BIG ICE 2018 и всяка помощ ни е от огромна полза!
Можете да ни черпите един хубав планински чай и да подкрепите делото ни, дарявайки през този бутон ^_^

TeaCup_Button

БЛАГОДАРЯ!