Истории от леда: Част втора – Оттатък Бергшрунда…

Първа част можете да прочетете ТУК.

…ситуацията се разви за около 3-4 секунди, но в главата ми протече с часове. Големия блок удря Киро и го помита, заедно с площадката и шейната, повличайки ги надолу в зейналата паст на бергшрунда. Намирам ги на пълна салата от крайници, пластмаса, лед, въжета и счупен инвентар. Проигравам в главата си прегледа на пострадалия ми приятел, тъпото обаждане по телефона (ако е здрав) и следващите поне 30ч ад по спасяването му – от обездвижването с едното въже и ските (ако са здрави и годни за целта), през носилката и до влаченето обратно до Рио Електрико…

Обратно в реалността!
Блока пропуска Кирил. По чудо пък втория блок подминава шейната. И на въжетата им няма нищо. Реалността не е жестока, колкото въображението ми…този път. А какво е минало през главата на Кирил (за щастие нищо) – само той знае…

Какво по дяволите правим тук!?
Направихме тъпа новобранска грешка!

Нагрятата от слънцето скала отдава топлината си на сераците над нея и ще ги кара да падат като круши през следващите часове. Грешно време, за грешно проклето място. Трябваше да действаме бързо. Пътят вече е само един – по скалата.

Разменяме няколко приказки набързо, взимам второто въже и траверсирам бергшрунда, колкото бързо мога. Изкачвам се до скалния праг и вадя клиновете.
Тъпата цепка се оказва глуха. По късмет обаче намирам къде да забия клина и го начуквам с един намерен камък – знаех си, че ще има много, ако ми потрябват. Звука от влизането му навътре в цепката беше като мед за ушите ми. Чак ми се прииска да пръдна от кеф, но не смеех, че да не оцветя гащите в още по-наситено бежово…Фиксирах въжето, осигурих се за него и се върнах при Кирил, за да прекараме шейната.
В този момент втори серак запрати тонове лед към нас.
И двамата залегнахме и чакахме съдбата си. Повечето блокове спряха над нас, но няколко се разбиха в издатината, зад която се бяхме скрили и прехвърчаха над главите ни. Бяхме като под обстрел и трябваше да се махнем максимално бързо от линията на “огъня”.
Прехвърлихме шейната до клина и я осигурих.

Докато Киро се прехвъряше, отидох с едното въже напред, да търся нова площадка за клинове. Терена беше лек – втора категория скални прагове, но не позволяваше бързо движение с шейната без осигуровка. Разпънах почти цялата дължина на въжето от 50м. Нямаше читави цепки. Все глухи. Търсих и настрани, но нямаше полза. Накрая направих площадката на два клина, отдалечени на 10-12м един от друг, забити до половина и обединени с въжето.
Пълен ташак.
Добре, че поне шейната е лека и нямаме динамични удари по системата…
Направих полиспаста и започнахме тегленето. Кирил катереше зад шейната и и помагаше на големите прагове, докато аз се занимавах със “системата”.

Шейната беше на половината на пътя, когато цялата лява част на сераците – фронт от около 80-100м ширина – буквално се срути и погреба целия склон, точно откъдето ние идвахме. Съвсем навреме…отново късмет. И отново огромна червена лампа в главата. Размина ни се, но докога? Имаме още 12 дни тук, а трябва и да се евакуираме от леда все някак…

Отне ни може би час, заедно с прибирането на инвентара, докато изтеглим една дължина. За щастие, ни оставаше само още едно въже по-техничен терен.
Взех единствения свободен клин от Кирил и изкатерих още едно въже нагоре. Пак глухи цепки. Повече време губех да ровя по цепките, отколкото в теглене.
Имаше само една цепка, в която влизаше клина, но тя беше насочена надолу, по посока на натоварването. Майната му, ще пробвам.
Клина влезна отлично. Тествах го няколко пъти с теглото си – широката равна площадка го позволяваше. Не даваше признаци на излизане, слава богу…
Направих новия полиспаст и започнах да тегля шейната. Вече можех да тегля и с тяло, че даже и втората макара влезна в играта…всичкото на една точка…но пък работеше. Направо идилийка!

Слънцето вече беше залязло. Червения блясък на идеалните гранитни западни стени на Cerro Piergiorgio и Aguja Pollone ( която на галено наричахме Cerro КУРО ) вече отстъпваше на нощта.

Скоро Киро пристигна при мен. Беше каталясал и имаше вид на смъртник. Изненадах се, че не е припаднал все още.
Още малко и шейната беше горе. Оттук насетне терена олекваше значително. Починахме, докато събирахме инвентара, изговорихме три-четири кофи простотия, радвайки се, че сме живи и продължихме обвързани нагоре, а сераците като че ли зачестиха набезите си с падането на мрака…
Кирил подбираше пътя, а аз влачех шейната и я прехвърлях през праговете.
Може би 2ч изкарахме така – Киро напредваше, законтряше се в някой стабилен праг и ме осигуряваше, издърпвайки ме на протриване с тяло. По този начин ми помагаше много и с шейната. Аз псувах шейната, теглех я нагоре и издавах нечленоразделни звуци на пасажните моменти. Грухтене, сумтене, викане, каубойски “Иййха”-та…каквото се сетите. Full body strength training a la Hielo Continental…каталясах за тия 2 часа…и нервите ни вече бяха много обтегнати. Аз ядях по някое и друго шоколадче, но Киро не хапваше. Вода и двамата не бяхме пили. Напълнихме от една локва по пътя, която отначало помислихме за халюцинация…
Вече беше 2230ч. Намерихме лесно качване на леда, минахме отново на котки и се насочихме към пасо Маркони. Далече зад нас, сераците не спираха да сипят тонове ужас под себе си…
…Но ужас ли е, ако няма никой под тях, който да го изживее?
…и прочие философски булшит ми минава през главата, докато пиша сега. А тогава бях просто изморен и исках да стигнем Маркони най-сетне.

Деляха ни 2.5км и още 250м денивелация от общо над 1000м този ден. Движехме на празен резервоар. Трите шоколадови блокчета, които изядох помогнаха малко, но силите така и не дойдоха. Киро вече беше на режим зомби и започваше да се преохлажда. Аз бях добре. Изморен до смърт, но поне тегленето на шейната по баира ме сгряваше.
Още 3 часа проправяхме пътя си през зейналите цепнатини. За наше щастие, луната вече грееше ярко и поне пестяхме от батерии за челници.
14ч на крак…15ч на крак…и най-сетне равно място, на което да разпънем. Бяхме на най-високата точка на пасо Маркони. Осигурихме палатката с цевите и пикелите.
Киро просто се срина в спалния чувал и заспа.
Кипнах една вода за шишето му и го събудих, за да го вземе в чувала и да се стопли по-бързо.
Сготвих вечеря, изядох половината, пробвах да събудя Киро, но той беше заспал като труп. Легнах и аз и откъртих като заклан (или може би премазан?).
Проспах изгрева с цял час…

Campo de Hielo Sur добре ни нарита по задниците.
Чудесно! Именно за тези уроци бяхме дошли!

Хареса ли ви историята? Или може би експедицията ни ви вдъхновява?
Ние вече активно се подготвяме за BIG ICE 2018 и всяка помощ ни е от огромна полза!
Можете да ни черпите един хубав планински чай и да подкрепите делото ни, дарявайки през този бутон ^_^

TeaCup_Button

БЛАГОДАРЯ!